Разбирам защо Тихото Слънце никога няма да остави и за секунди небетата да се крият от мрачните облаци… Приемам това като закрила на световете, далечни от човешкото съществуване. Нима светът на човека е проекция на егото, от което расте суетата на една изгубена екзистенция – постоянно някъде човек среща своя образ, като думи, като портрет, като нарисувани цветя… тях откъсваме, когато имаме повод да обявим празник, но не чувстваме, че убиваме живота на това цвете. Убиваме собственото щастие да бъде свобода. Убиваме собственото щастие да бъде живот, дарен от сърцето на Тихото Слънце… Животът не пренадлежи на изгубените души, животът е миг сътворение на всичко, но не е миг да отнема живот.

> А5
> 122стр.